Определянето на наказанието от съда в българското наказателно право трябва да отговаря на две основни и взаимно свързани изисквания – наказанието да бъде предвидено в закона и да съответства на конкретните особености на извършеното престъпление и на дееца. Тези две изисквания изразяват основните принципи на законност и индивидуализация при реализиране на наказателната отговорност.
Изискването за законност се реализира чрез предварителното определяне на видовете и размерите на наказанията в закона. Чрез диференциацията на наказанията в Особената част на Наказателния кодекс законодателят, от една страна, гарантира, че за всяко престъпление е предвидена санкция, а от друга – създава рамка, в която съдът може да индивидуализира наказанието с оглед конкретния случай. В този смисъл законът не само ограничава съда, но и му предоставя инструментариум за справедливо санкциониране.
Правилата за определяне на наказанието са уредени в Глава пета от Общата част на Наказателния кодекс. Именно там са установени критериите, с които съдът е длъжен да се съобразява при определяне на наказанието във всеки конкретен случай. Основната разпоредба в това отношение е чл. 54 НК, съгласно който:
„Съдът определя наказанието в рамките, предвидени в закона, като взема предвид обществената опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на престъплението, смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства, както и целите на наказанието.“
Пълното съдържание е достъпно само за потребители с активиран достъп.
Отключи само този единичен ресурс или цялото съдържание.
Или влез в профила си от тук, ако вече имаш достъп.