Реабилитацията е институт на наказателното право, чрез който държавата губи правото си да третира едно лице като осъдено, въпреки че в миналото е била реализирана наказателна отговорност. Тя не засяга факта на извършеното престъпление и не отрича вината, а има за цел да прекъсне за в бъдеще неблагоприятните правни последици, които законът свързва със самото осъждане. Правната същност на реабилитацията е изрично формулирана в чл. 85:
Чл. 85. (1) (Предишен текст на чл. 85 - ДВ, бр. 28 от 1982 г., в сила от 01.07.1982 г.) Реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане, освен ако в някое отношение със закон или указ е установено противното.
(2) (Нова - ДВ, бр. 28 от 1982 г., в сила от 01.07.1982 г.) Разпоредбата на предходната алинея не се прилага по отношение на осъдените за престъпления против мира и човечеството.
С това законодателят ясно подчертава, че реабилитацията има действие занапред и е насочена към социалната и правна реинтеграция на осъдения.
На първо място, реабилитацията заличава осъждането като факт от съдебното минало на дееца. Това означава, че лицето престава да се счита осъждано и не може да бъде третирано като такова при прилагане на бъдещи правни норми. На второ място, тя отменя за в бъдеще всички неблагоприятни последици, които законите свързват със самото осъждане – например невъзможността да се заема определена длъжност, да се упражнява определена професия или да се ползват определени права, когато тези ограничения са поставени именно поради наличието на осъждане. Реабилитацията по принцип не зависи от вида на извършеното престъпление, като единственото изрично изключение са престъпленията против мира и човечеството, по отношение на които законът не допуска реабилитация, съгласно чл. 85, ал. 2 НК.
Пълното съдържание е достъпно само за потребители с активиран достъп.
Отключи само този единичен ресурс или цялото съдържание.
Или влез в профила си от тук, ако вече имаш достъп.